Джонатан Ливингстън Чайката

Непубликуваната досега глава на „Чайката“ е като лъжица катран в кацата с мед. Нейната тема е подмяната на действието с ритуала, който го изпразва от съдържание, а стойността ѝ е почти колкото на останалите три глави, взети заедно. Четвърта глава е натрапчиво автономна спрямо останалите три глави в любимата на поколения ята книга. Тя е брилянтен пример за текстовете, които се пишат сами и изискват време дори авторът да ги припознае като свои.

Ето как разсъждава авторът Ричард Бах над този феномен: „Препрочитах тази глава отново и отново. Не можеше да е вярно! Нима чайките, които бяха последвали Джонатан, щяха да убият духа на полета с ритуали? Според тази глава беше напълно възможно. Аз не вярвах. Мислех си, че трите части казват всичко, че няма нужда от четвърта, че тя е небе над пустиня, прашни думи, които биха задушили радостта. И не бива да вижда бял свят. Защо тогава не я изгорих? Не знам. Оставих я настрана. Последната част от книгата вярваше в себе си, макар аз да не вярвах. Тя знаеше това, което аз отказвах да разбера: силите на властниците и ритуалите бавно убиват свободата ни да живеем така, както сами бихме избрали.“